Как да научим децата да признават своите грешки

decata

Повечето деца не обичат да искат прошка за своите грешки. Сякаш няма нищо по-просто от това да произнесем думи като: “съжалявам” или “съжалявам, не бях прав”. Вместо това, в отговор получаваме само мълчание или, което е по-лошо – враждебност.

Традиционното мнение, че това явление е следствие от лошо възпитание, а не психологически проблем, е грешно. В същото време способността на детето да моли за прошка за своите постъпки, в един момент, може да се окаже формалност, нямаща нищо общо с разкаянието.

В действителност, при децата способността да признават грешките си се формира в ранното детство. Като определящ фактор служи това, как родителите се отнасят към своите грешките. Ако те се отнасят към грешките си като към нещо срамно, тогава детето може да формира болезнени чувства, като срам и чувство за вина.

По този начин при всяка грешка на детето, то започва да се пита “Какво да правя сега?”или “Как ще реагират другите!?”, вместо да търси изход при така стеклите се обстоятелства.

Децата имат определен рефлекс, ако са разляли нещо, например, тогава се стараят да почистят сами, но родителите забелязват това и правят цялата работа вместо рожбата си. Почиствайки родителите, не радко, започват да упрекват детето и на него не му остава нищо друго освен да изпитва чувство за вина и за собствена безпомощност, наблюдавайки как родителя поправя грешката. Подобно поведение от страна на родителите, подпомага формирането на неефективни модели на поведение на детето.

Пораствайки, при извършване на грешки, детето възприема същия модел на поведение. Проблемът на родителите е, че не възприемат факта, че децата все още се учат, а родителите вече са ги лишили от възможността да правят грешки и да се учат от тях.

Хуманистичната педагогика има друг подход. Последиците от грешките, а не наказанието трябва да възпитават у децата способността да признават своите грешки. Наказанията оказват разрушаващо влияние на личността на детето. А възможността да се изпитат последиците от постъпката и да се осмислят, подпомага за правенето на собствени изводи и получаването на личен опит за отстраняването на последиците. Нека разгледаме този процес по-подробно:

1) Детето признава като факт това, че е сгрешило и разбира, че му е необходимо да предприеме действия по отстраняването на последиците.
2) Детето осъзнава, как трябва да постъпи, за да поправи така стеклата се ситуация.
3) Детето пристъпва към остраняването на физическите последици от своята постъпка или моли за прошка човека, когото е обидил.

Да разгледаме различията между последиците и наказанията

1) Нормалната последица винаги съответства логически на извършената грешка. Ако детето е нагрубило някого, то не е нужно да го лишавате да гледа анимации, достатъчно е да получите извинение.
2) Последиците винаги трябва да бъдат съразмерни по отношение на постъпките, в противен случай те ще се превърнат в наказание. Ако детето е разхвърляло играчките си, не е нужно да го карате да подрежда цялата къща.
3) Последиците трябва да имат съзидателен характер. Те не трябва да се отнасят до личността на детето. Последиците винаги са безоценъчни, те не съдържат емоции и се отнасят само до постъпката. Детето не трябва да изпитва чувство на срам или вина, достатъчно му е само да поправи грешката си.

Признанието на собствените си грешки изисква не малко мъжество независимо от това кой ги е извършил, дете или възрастен. Нека посъветваме детето си по повод отстраняване на последиците, нека питаме какво мисли да направи за да поправи ситуацията. Нека не забравяме да го подкрепим и изразим искрено своите чувства и похвали.

(По http://white-elephant.ru)