Перфекционизмът

perfekcionizum

Перфекционизмът обикновено не се харесва на хората – създават се твърде много проблеми заради този наивен стремеж към съвършенство. И с тази позиция е много лесно да се съгласиш – защо да гониш дивото, когато имаш питомно.

Особено трудно е на тези от нас, които са склонни да бъдат прекалено взискателни към себе си. Това ни кара или до това да се откажем от действията, когато целта е недостижима, или да затънем безкрайно в детайлите и да загубим общата картина и цел. А резултатът е един и същи – ние сме недоволни от живота и себе си въпреки, че на пръв поглед всичко е наред и даже имаме живот по-добър от този на много хора.

В момента на това осъзнаване ние обикновено залитаме в другата крайност – нихилизма – в същата, наивна и детинска по своята природа апатия, която ни поставя в различна, но не по-малко погрешна позиция – „И така ще стане!” Как и в кои случаи е необходимо да преминем през двете крайности за да видим цялата картина и да намерим по-зряла и балансирана позиция? При перфекционизма и нихилизма е важно да знаем, че няма златна среда.

Една от основните концепции, които ще засегнем е съвършенството – една специална настройка за живот, която предполага по-пълно осъзнаване и много отговорно отношение към всички дейности и въпроси в живота ни. И това, по същество, е истинския и здравословен перфекционизъм.

Нека вземем един прост пример: миенето на съдове. Да предположим, че нашите родители са ни учили, че редът в кухнята е много важно нещо, и всеки добросъвестен човек трябва да мие чиниите всеки ден, или още по-добре – веднага след хранене. И както обикновено, родителите не обосновават своите позиции, и единственият им аргумент е „Прави това, което ти казахме, или няма да получиш десерт!”. И така в нашите малки мозъци се залага програмата: „Мий съдовете или няма да те обичаме, и колкото повече ги миеш, толкова повече ще те обичаме.”

Приблизително така се получава – родителите, следвайки несъзнателна програма, предават своите убеждения – заблуди на детето и изискват от него да ги приеме по същия необмислен начин. Това много прилича на компютърен вирус, но на психологическо ниво. И днес сме толкова отровени от тези вирусни социални програми, че вече не разбираме и не знаем коя е нашата изначална функция. И дори не се замисляме твърде много – всички наши ресурси се изразходват за изпълнението на дълъг списък от задачи.

Така, че бидейки заразени с вируса на „Чистота на всяка цена в кухнята”, ние с всички сили в себе си се насилваме да измием проклетите чинии няколко пъти на ден, напълно убедени, че това е, което прави хората добри… или, във всеки случай, по-добри от много други хора – тези, които не се тормозят по този начин. И ако изведнъж се окаже, че не ни се иска да измием чиниите, ние изгаряме от срам, все едно сме извършили смъртен грях. И това ни кара да мием чиниите още по-усърдно. И когато имаме деца… сами разбирате, на какво ги учим първо – разбира се, да мият чиниите всеки ден!

Въпреки това, понякога в нас нещо се пречупва – ние внезапно осъзнаваме, че мием чинии изключително подари факта, че се страхуваме по детски от нашите родители. А във всички психологически книги пише, че трябва да пораснем! И тогава стигаме до просветление, и в главата ни се появява една много съблазнителна идея, че ние трябва да се освободим от игото на нашите родители – нещо като закъснял отговор на нашата имунна система към психологическия вирус.

И, усетили крилата на свободата на гърба си, в един прекрасен ден напук на всички богове и родителите ни, ние отказваме да мием чиниите. Веднъж и завинаги… точно толкова дълго, докато останем без чисти чинии. И за известно време се намираме в еуфория от собствената си дързост и всяка сутрин с дяволска усмивка се възхищаваме на неизмитите чинии от вчера. Но след един или два месеца, когато разбунтувалите се емоциите отново утихнат ние се намираме в стария и до болка познат дискомфорт по отношение на бъркотията в кухнята.

Ние не се предаваме, стискаме зъби и за нищо на света няма да се съгласим да се срамуваме – в края на краищата това са убеждения на другите хора! Ние не можем да се покажем слаби пред тях, в противен случай, това никога няма да свърши! Ние трябва да се опитаме да задържим това статукво поне още една година или две, а тогава ще сме сигурни, че сме го пуснали напълно.

Експериментът продължава, ние упорстваме, но нашето недоволство по отношение на мръсните чинии в мивката не изчезва. Може би вече сме се научили да живеем с него, но това не променя факта – преди ние хабяхме своята енергия, за да отговорим на родителските очаквания, а сега губим същото количество енергия за да се бунтуваме срещу тях.

Нека да изчислим всичко в киловати, например. Да допуснем, че за да спазим изцяло и дори леко да надминем очакванията на родителите си по отношение на чистотата в кухнята, ние трябва да изразходим 5 киловата физическа енергия за една седмица. Психическа енергия за тази цел не е необходима, но за сметка на това се изискват много време и калории. При това чиниите са измити всеки ден след хранене, а в края на седмицата всичко се измива още веднъж за по-голяма сигурност.

Сега вземеме другата крайност – кoгaто мием само тези чинии, които са ни необходими от купчината с мръсни чинии в мивката. Физическите сила и време за миене на съдовете, които ние изразходваме, е в пъти по-малко от тези в първия вариант, но за сметка на това ние изразходваме много повече енергия за болезнените преживявания, които ни създава бъркотията и лошата миризма в кухнята. В резултат на това потреблението е същото – 5 киловата психическа и физическа енергия за седмица.

Няма ли между тези две крайности някаква точка на баланс, когато общото потребление на енергия ще бъде по-малко от 5 киловата?

Ако имахме подходящ инструмент за измерване на потока на психическа енергия, ние можем да се опитаме да намерим точката на оптимума по експериментален начин – ще миям чиниите веднъж седмично, два пъти, три, четири … и в някои от режимите ще намерим минимален разход за своята енергия. Но за съжаление устройство няма, и за да разберем своята индивидуална точка на равновесие се оказва трудно… особено за тези от нас, които дори на средна възраст не са се научили да слушат внимателно в своите чувства.

По принцип, задачата е изпълнима за всеки – да усетим и да почувстваме своя оптимум може всеки, който желае. Въпреки това, ние сме в капана на тези две крайности. За да разберем каква е уловката, ние трябва да разберем на какво се основана цялата тази скала на вярвания, която ни кара да залитаме в едната или другата посока. Някои хора вярват, че чиниите трябва да се измиват всеки ден, докато други смятат, че може да не се мият всичките, а трети смятат, че истината е по средата. И всички те са прави в еднаква степен. И човекът, който вярва, че истината е по средата, когато провери своята истина с нашия несъществуващ уред може да установи, че изразходва много повече енергия отколкото хората, които защитават истината в една от двете крайности.

Когато един човек се основава на вярата в правилността на една или друга стратегия за живот или убеждение, винаги се забелязва един чудовищен преразход на психическа енергия за преодоляване на съмненията относно правилността на този избор. Перфекционистът винаги се съмнява в перфекционизма си и затова постоянно атакува нихилистите. Нихилистът винаги се съмнява в нихилизма си и следователно е във война с перфекционистите. Псевдо-будистите смятат себе си за по-умни от нихилистите и перфекционистите, но те също съмняват в своята златна среда, така че се конфронтират и с едините и с другите. Всички се намират в несигурно положение и трябва да полагат много усилия, за да защитят своята съмнителна позиция.

Във вярата не е възможно да получим подкрепа (това не е религиозна вяра – нека не бъркаме понятията). Най-накрая за да намерим своя базова точка и за да се успокоим завинаги, е необходимо да преминем от вярата към знанието – как да се поддържа динамично равновесие с готовност всеки момент да коригираме поведението си според външната и вътрешна ситуация.

Това е мястото, където ние се нуждаем от тотален и безусловен перфекционизъм – в непрекъснато поддържане на перфектния баланс. Това по същество е това, което се нарича „да живеем в хармония със себе си”, с малка корекция на вятъра – фактът, че вътре в нас и около нас има толкова много променливи, които трябва постоянно да взимаме предвид.

Поддържането на баланс не е толкова трудно, колкото изглежда. Но както знаете, на думи е лесно да обясним как се пази равновесие карайки колело – ако искаш за завиеш на ляво, завърти волана на ляво; ако караш на дясно – на дясно … и не забравяйте да въртиш педалите. Но, трябва поне един път да почувстваме равновесието на физическо ниво и колоезденето вече се превръща в удоволствие.

Обърнете внимание на това, каква е разликата между теоретичната подготовка на някой, който кара колело и това да усетиш на къде да завъртиш волана и абсолютно точното интиутивно усещане на тялото за това как да се поддържа равновесие. В живота всичко се случва по същия начин – нито един теоретичен отговор на въпроса как да се държим в определена ситуация, не може да е верен… освен ако не гледаме счупен часовник, който ни показва точно два пъти дневно точния час. През останалото време, а това е почти винаги така, всяка теория греши, защото ситуациите се променят. Ето защо, за да се поддържа психологически баланс, ние не се нуждаем от мозъка с неговите умнозаключения. Ние се нуждаем от интуиция, можем да я наречем и чувство на баланс или вътрешна съвест.

Следователно, въпросът за нашите злополучния чинии и колко често трябва да бъдат измити, няма верен отговор. Ние трябва да си отговорим, без думи, без теории, без понятия – интуитивно. Ако нямаме време за експерименти и искаме по-лесно да премахнем мисловните схеми, които ни измъчват можем да използваме някои от техниките за работа с подсъзнанието, техниките на енергийната психология или констелациите. Така заедно можем да постигнем по-бързо свързване със себе си и да се освободим от веригите на ума. И така всеки ден и с всеки въпрос. И така през целия ни живот. Постоянно да бъдем в точката на минималния разход на енергия – да се направи нещо, за което е дошло времето или да не се прави това, за което още не е дошъл подходящият момент. Всяко преждевременно действие води до допълнителна загуба на енергия. А ние нямаме нищо по-ценно в нас – само малко жизнена сила, която можем да използваме за постигане на нашите цели, а не за реализирането на чужди идеали или бунт и гняв срещу тях.